Да напишеш или да изкажеш душата си с Мила Иванова?

Какво не си казваме, какво е да си ГО кажем според Мила.

Да си Го кажем когато сме долу, когато сме слаби, когато преживяваме болка.

Изглежда модерно да сме позитивни, усмихнати, изпълнени със свръхпозитивизъм, надрусани със свръхщастие. По-често сме недобре, отколкото добре, да си го кажем. Да си кажем, че не сме добре, а не да го прикриваме зад "добре съм, екстра съм", и една от най- големите сили е да бъдем слаби.

И да си го кажем когато имаме нужда от помощ и подкрепа в това, че не сме добре,

Имаме ли правото да си кажем всичко без да бъдем осъждани?

Можем ли всичко да си кажем и кое никога няма да си кажем?

Да си позволяваме да си го кажем е като да си позволяваме да живеем. Ако можем да си позолим да си ГО кажем, означава, че си позволяваме и да живеем.

Говорим ли нашата истина или търсим вечно одобрение на думите си?

Всички сме лодки в морето, всички ли ще намерим своя пристан и свойте думи.

Какво да срещне лодката, за да не потъне?

Лодките като думите...пускаме ли ги по течението, в необятното, неизвестното или целим да стигнат своя бряг?

Можем ли да имаме лекотата на лодките.

От сбъркани думи, най-накрая да не сбъркаме и живота си?

Само времето ли не продумва, а тиктака мълчаливо?

Какво аджеба означава да живееш пълноценно, да грабиш от живота с пълни шепи? От всички написани неща, знаем ли въобще как. Аз лично не знам. Какво ми каза Мила...слушайте ни!